Галина Мирчева: Думата “овчар” е синоним на чест и на гордост! 

Във Фейсбук профила си Галина Мирчева - е овцевъд и управител на сдружението "Плевенско мляко", публикува свои размисли, които развълнуваха много хора. Агри.БГ го публикува без редакторска намеса. 

Тези редове са за истинските овчари.
Въпреки дългия пост, смятам, че е важно и знам, че правилните хора ще му отделят време. 

Важно е да се говори за тях. В една сянка живеят едни хора- живеещите в сянката на своя собствен живот. 
Тях ги има.

На някои им пречат, други пък изобщо не ги е грижа, че ги има, а трети даже предумишлено ги погубват.
Мира не ми дава това, което видях, преди няколко дена, което ме докосна толкова много. Влизала съм в много големи и модерни ферми, които будят възхита и интерес. Но не знаех, че една по-обикновена ферма ще ме накара да усетя още по-голямо възхищение, уважение, почит, но и тъга.

Ще ви разкажа за едни отрудени ръце.
Онези ръце, които заслужават огромно уважение. 
Онези ръце, които не знаят почивка. Умората я приемат за съдба, за част от битието. 
Онези ръце, върху които загрубялото, раните и белезите по кожата са нещо обичайно, с които живеят от както се помнят. 
Онези ръце, които от работа са загубили първоначалната си форма.., Пръстите, дланите, ноктите те отдавна вече не са същите. 

Ръце закоравяли, силни като клещи. Ръце, които след 20-тата овца на издояване вече изтръпват от лактите на долу и стават безчувствени, само механични. 

Говоря за едни специални ръце- 

РЪЦЕТЕ НА фермера, по-конкретно, ръцете на ОВЧАРЯ. Прегърбен и загрубял от работа. Онзи автентичен овчар, който не знае, какво е почивка, море, или дори разходка в съседен град. Който не съществува за друго освен, за да работи. Работи най-трудният, най-тежкият, и най-милосърдният занаят-овчарлъка. Който става в 4 часа сутринта и ляга в полунощ. А между тези часове- борба. Борба за живот. 

Борба за насъщния. 
Борба за още един ден, в който ще се погрижи за стоката си, ще се нахрани и ще полегне за няколко часа. 
Борбата става безпощадна, заради всички трудности, които среща и с които се сблъсква, само защото го РАБОТИ в България.
Борбата е с държавата.

С несправедливото разпределение на така нужните му пасища. 
С административните неуредици и тежести. 
С неадкватността на държавата и липсата на всякакво законодателство, защитаващо интересите на сектора. 

Борба с високите цени, с които ежедневно е “рекитиран”, притискан и е на ръба.
Борба с безценицата, на която се заплаща труда му. 
Борба с безконтролната обстановка и безобразието на пазара ни.

Борба със статутквото, с “големите”. Защото в България да си “малък” е гибелно. В България малките, много трудно оцеляват, те работят за да оцелеят. Те не работят за печалба. Те работят и се молят. Молят се, да не трябва да продадат животните си. Молят се да избутат и тази зима криво-ляво, че да дойде пролетта, че да изкарат стадото на паша. На паша.., ако имат пасища. Ако са имали огромният късмет да се “доберат” до някой друг декар общинско пасище. Ако някой “големец” не е завзел цялото землище преди това с 10-15 годишен договор. Държа да отбележа, че в България не е задължително той да притежава животни, за да се сдобие с пасища.

Въпреки че предназначението на пасището е главно за паша. Важно е да отговаря на едно важно условие- той да е “някой”. Тези “някой”, или още големците, те определят пазара, те казват какво сирене ще ядем и дали ще има мляко в него. Те разпределят баницата. Като изядеш парчетата, знаете остават трохи, та тези трохи са за другите, които не са имали “късмета” да са сред големците.

Защото те малките фермери са твърде заети с:
-храненето, 
-доенето, 
-пасенето, 
-поенето, 
-агненето, 
-стрижбата, 
-лечението, 
-риненето, 
-косенето, 
-прибирането на балите, -административната бумащина, защото, ако иска да получава субсидии, той трябва да води ежедневно поне 25 вида различни дневници.

Да спазва купища изисквания и условия, свързани с отглеждането на овцете, за да се откаже накрая от тези заветни субсидии. 
Малкият фермер не прави скъпи инвестиционни проекти, с които да модернизира стопанството си, защото условията по тях, са направени, така че за него те са непосилни, отказващи го.

Истинска борба е и да си защити местния пазар от вноса на мляко, месо и т.н.. Накрая след много битки дори и да се извоюва някаква забрана, тя пак бива “заобиколена” някак си…

 “Ако вратата отпред на къщата е заключена се намира някой заден прозорец.., но преди това кучетата са добре нахранени, за да не лаят..”
“Пазят се ” интересите-да, но нечии други, нашите сами трябва да се борим за тях. 

Мисля си обаче, че из между всички ни, трябва да има някой, който да излезе напред, сигурна съм, че има смелчаци, патриоти, които са готови да се хвърлят в огъня. Хора с остър ум и силен характер. Трябва да бъдем единни! Трябва да бъдем сфера за един! Сектора е в критично състояние и има нужда от спешна помощ, от промяна. Ако знаят, кои врати трябва да се отворят и кои да се затворят. Ако са готови да спасят малкото, което е останало от нас, от поминъка ни, от земеделието ни.

Ако са толкова безстрашни, че да променят статутквото?! Да излязат крачка напред и да поведат! Обединени ние българските фермери, отрудените със закоравелите ръце, прегърбените от труд, уморените от несправедливостите, от неволите. Защото бавно, но сигурно един по един се предаваме, напускаме, отказваме се и показваме бял флаг. 
Не бива! 

П.П. Отрудените ръце на фермера..

Въпреки всичко това, той не губи своята усмивка, своята обич към животинките си. Те са всичко за него, те са му всичко. А думите на едно младо семейство отглеждащо 150 овце в Родопите, се запечатаха в съзнанието ми, в сърцето ми.., а очите ми неволно потекоха от словата: “Въпреки че сме сиромаси, ние сме щастливи! Овцете ни, хранят ни и си имаме  тях нашите животни.” 

Тези хора- те са истинските фермери, те живеят във фермата, те са там 24/7-365 дни. Те трябва да просъществуват завинаги, те са наследниците на онова славно наше минало, те са история в настоящето, те са част от основата, от корените върху, които трябва да се гради бъдещето.

Аз съм патриот, и идеалист, често наивна и вярваща повече, от колкото е редно на хората, в доброто. За мен фермерството в началото беше само бизнес. С времето се превърна и в моя кауза. Аз се боря до последно. Аз винаги търся и отстоявам правата си. Модернизирам стопанството си, чрез проекти по евро мерки. Разбира се не съм сама във всичко това. Имала съм силната подкрепа на мъжа ми. Участвам в обединяващи асоциации с единни и защитаващи целите и интересите на  овцевъдството. Квалифицирам се постоянно и се стремя да бъда винаги информирана, защото- тя информацията е сила и крачка напред. 

Но аз дори и с всичко това не съм като тях, като тези истински овчари. Аз не живея заради овцете си, моите ръце не са съсипани от нечовешкият труд на тези хора. Аз не спя до животните си и не живея денонощно с тях. Работата ми е повече ръководна, организационна и документална. Не ми е чужда и физическата работа естествено, всички важни манипулации минават през мен. Но аз си позволявам да отсъствам, да почивам, да ходя на море, да нося маникюр, ако не се чувствам добре да не отида на работа. 

Обаче също като тях, като истинските овчари, обичам много животните си. Плача за тях. Дават ми смисъла да се събуждам сутрин, да вляза в обора, да ми замиришат, да ми заблеят, да им говоря, да ги погаля. Да им благодаря, за това, че са ме направили повече човек от колкото съм била някога… 

За хората в сянка, в сянката на своя живот! И знайте, че думата “овчар” е синоним на чест и на гордост! 
Моите почит и уважения!