У нас, по традиция, разбираме от футбол и политика. Разбираме от ваксини, от земеделие, от даване на акъл, както се казва, по всякакви теми. Напоследък все по-често чувам „Абе аз, ако бях министър, досега щях да съм направил... едно, второ, трето...”. И си казвам – изумително плодовит народ сме. Можем да заплодим всяка идея, да я износим, че и да я родим.

Лесно се дава акъл. Трудно е обаче в реалната среда. 

Политиката е изкуство на компромиса. И това не е измислено от мен, просто такива са реалностите. Ако всеки, готов да обязди поста на министър на земеделието, може да направи чудеса за отрицателно време, ние за норматив трябва да съберем екип на служебния кабинет.

Да припомним основните принципи на работа – дебати, равнопоставеност на секторите, синхронизация с европейското и българското законодателство. Като изхождаме от тези основи на работа, съвършено наивно и по детски глупаво е да очакваме промените в закърнялата ни система да се случат бързо.

Че то дори подмяната на кадрите в министерствата не става от раз. Години наред са се назначавали „наши и ваши” капацитети. Не казвам, че сред тези назначение няма и попадения, които наистина работят. Но не става и с голямата метла. 

Предстои ни дълъг период на коалиционни правителства. Поне докато не се появи нов месия, който да обере отново очакванията на българите, че ще ни оправи бързо. Разбирате алегорията.

Трябва все повече да се учим на коалиционна култура, както в политиката, така и в отношенията между различните сектори и браншови организации. И повече да работим градивно, а не да цъкаме отстрани и да даваме акъл. 

Играли смо добро, али смо немали шансе...

Сещам се за поне няколко сръбски футболиста, които след всяка загуба казваха през камерите „Добре играхме, но нямахме шанс”. 

Та и нашата работа е такава – имаме толкова разбирачи на земеделските теми, толкова бащи на аграрния сектор, все още търсим майката. Еми няма да ни се получат нещата само с даване на акъл. Трябва и работа. И мисъл за средата, в която се намираме.