Обединение на фермерите  - това е едно от най-често предлаганите, но почти неосъществими решения за намиране на по-добри пазарни условия за българските плодове и зеленчуци. Защо е така, питаме овощаря Димитър Рачев, който произвежда череши и ягоди в Тутракан и е в Управителния съвет на Съюза на дунавските овощари.

Димитър Рачев: Земеделците трябва да сме на полето, а не в административно блато

“Ако разгледаме въпроса за обединението на фермерите в търговски дружества, мога да дам следния пример. Няколко колеги се обединиха. Ако административният натиск преди това беше равен на 10, в момента е 150. Непрекъснато се изисква информация от редица институции, проверките са постоянни по един и същи казус. И ако някъде е допусната дори малка грешка - целият труд се обезсмисля. Дори един фермер от обединението да е неизряден, губят всички. Губят се и субсидиите.

Димитър Рачев: Накратко - административният натиск е толкова огромен, че обединение не си заслужава да се прави”.

Дори субсидиите, които получават сдруженията на производителите, не са достатъчно мотивиращи, за да си заслужава “да преодолеем целия административен натиск”, смята овощарят.

"Може би всички тези проверки и документи са оправдани спрямо изискванията на ЕС, но в крайна сметка при нас, като обикновени фермери, те ни пречат да работим", посочва Рачев. 

В останалите държави членки на ЕС се прилага същото законодателство, но то не е пречка за сдружаване. Как се случва това?

“Събират се 100 фермери. Всеки от тях влага определена символична вноска във фонд. Остатъкът добавя държавата чрез отпускане на средства за изграждане на логистична фабрика. Фермерите я изграждат, след което държавата им предава контрола”, разказва Рачев и допълва, че не българският манталитет е проблем за обединението на стопаните, а липсата на държавна политика в това отношение.