От столичните клаксони към песента на птиците в полето, от бюрото във финансова институция към десетте хиляди декара в землището на село Попинци, Панагюрище. Това е преходът, който 28-годишната Петя Колибанекова прави в живота си, когато среща своя съпруг. Вярва, че е направила правилния избор във всичко и днес е щастливо омъжена с малка дъщеричка, живот сред природата и развиващ се семеен бизнес в зърнопроизводството.
За свободата на земеделския живот и за трудностите в бранша, за изборите и целите на едно младо български семейство, решили да бъдат фермери, разказваме в интервю с нежната половинка Петя Колибанекова.
Срещнах съпруга си, който вече се беше срещнал със земеделието, така се намерихме всички (смее се). Нито аз, нито той имаме в рода си земеделци. Със съвсем друго образование съм – магистър финанси в УНСС, и работех във финансова институция в София. Съпругът ми е започнал този бизнес, когато е бил втори курс студент по право в Софийския университет. От тогава са минали 10 години. Когато се запознахме, той беше увеличил стопанството си 7 пъти. Голям ентусиаст е. Имаше все повече административна работа, нуждите на бизнеса изискваха доста усилия в тази посока и така се включих аз. Напуснах работата си в София и се захванах активно със стопанството.
Да, определено, а и реално земеделието в нашето семейство е мъжът ми. Аз се занимавам основно с административната и финансовата част, така че пак работя по специалността си. За мен беше голяма промяна, съвсем друг е браншът, смених и местожителството си, но нещата потръгнаха много добре, разпределихме си ролите правилно, всеки влага от себе си и мисля, че успяваме, вървим в правилната посока.
Отглеждаме зърнено-житни култури – пшеница, ечемик, ръж, слънчоглед, люцерна. Последните години доста увеличихме площите с люцерна, защото се оказва, че има пазар за нея и се развива добре при нас. Всяка година опитваме по една или две нови култури, но тъй като земята в района не е от най-добрите, все още сме в търсене на допълнителни култури, които да бъдат достатъчно рентабилни. Площите ни са малко над 10 000 дка в землището на село Попинци.
Реколтата от пшеницата беше добра, но слънчогледът – не. Над 400 кг беше средният добив от декар при пшеницата и ечемика. Ние сме полупланински регион и това е добър добив за нас. Ръжта беше около 300 кг/дка. При слънчогледа не бяха добри нещата, защото нямахме никакъв дъжд през юни и юли и получихме около 120 кг/дка среден добив, като в нашия край стандартно достигаше 220 кг/дка. Но тази година беше екстремно суха. На 20 км от нас в посока Пазарджик картинката е съвсем различна.
Самостоятелността, която дава собственият бизнес, определено те кара да се чувстваш добре. Когато бизнесът е в сферата на земеделието, има една добавена стойност от връзката с природата, традициите, корените. Чувството е по-различно от бизнес, който изкарва пари, някак по значимо и с идеал. Чувствам удовлетворение, въпреки че браншът определено не е най-лесният. Мотивира ни конкуренцията, постоянно се развиваме.
Проблемът с незачитането на частната собственост. Често площите биват унищожавани от животни на недобросъвестни животновъди. Това води не само до големи финансови загуби, но и до демотивация, защото не можеш да защитиш труда си.
В този сектор зависиш от двамата най-непредвидими бизнес партньори – времето и държавата. За щастие, засега успяваме да се сработим някак.
Определено. Търсим варианти за инвестиции в тази посока. Това също изисква финансов ресурс, но малко по малко гледаме да сме по-оптимални във всичко. Правим почвени анализи, спрямо тях подбираме торовете. Има много възможности за самоконтрол на машините, но на този етап тази технология е трудно приложима при нас, защото не сме с големи блокове, имаме хълмист релеф. Обаче следим всички тенденции и да, иновациите са нещо много важно за земеделието, в бъдеще все повече ще са фактор.
Земеделието определено изисква много внимание и понякога не остава време. Сега, когато съм в майчинство, повечето работа отива за мъжа ми, а аз все пак се опитвам да съчетавам нещата. Балансираме добре бизнес и семейство. Не се чувствам ощетена с нищо, просто приоритизирам спрямо ситуацията. Преди пътувахме много, обичам лятото и морето, но в земеделието точно тогава има много работа и вече почти не успяваме да си починем за повече от седмица. Но пък сме мотивирани, че се развиваме.
Вярвам, че щастието и успехът се крият в баланса.
Тя беше на три месеца, когато за първи път баща ѝ я качи на джипа и тръгнахме по нивите. Определено има интерес към големите машини, а не към куклите. Според мен израстването във връзка с природата и традициите носи много за ценностната система, характера, светогледа на човек. Ще се радваме, ако дъщеря ни иска да се развива и участва в семейния бизнес, но все пак аз вярвам в личния избор. Като родител се надявам да съм достатъчно мъдра и да я науча да следва собствените си мечти.
В момента на преден план е оптимизация на отглеждането на културите, модернизация на машинния парк и внедряване на нови технологии, но на малко по-късен етап. Наистина секторът не е лек, изисква много лишения, не е като да седнеш в чистия офис пред компютъра, има други предизвикателства. Не трябва да те е страх да се изцапаш, да изгориш от слънцето, но ако уважаваш земята си, бъдеш добър стопанин, рано или късно ще успееш. Както се казва: "Каквото посееш, това ще пожънеш". Земята няма как да бъде излъгана, затова бъдете честни с нея и тя ще ви отвърне със същото.