Мина Варджиева е технолог, животновъд, обучител. Всичко, свързано с млякото, е нейна страст. Знае тайната на традиционните млечни продукти като от едно време, прави автентични италианска моцарела, кипърско халуми, швейцарско крема сирене.
Мина е неизчерпаем източник на знания и умения, които е готова да сподели с всеки желаещ. А такива не липсват. Търсят я както нейни колеги фермери, които са решили да затворят цикъла със собствена мандра, така и кулинари и обикновени хора със здравословни проблеми или алергии.
В момента Мина разпределя времето си между своята Заралийска занаятчийска работилница и козефермата между старозагорските села Ягода и Ръжена. Сама се грижи за 70 кози, а млякото използва за своите обучения, защото го познава най-добре. Залага на смесената порода заради нейната устойчивост. Пръчовете са Тогенбургска коза и Българска бяла млечна коза, а годината започва добре с ранни ярета.
Винаги съм обичала животните. Баща ми е от едно красиво врачанско село, където съм израснала като малка. По-късно се преместихме в Стара Загора. Имах желание да запиша ветеринарен техникум, но в 8 клас станах майстор на спорта по стрелба и влязох в спортното училище. После дойде демокрацията. Влязох в Университета по хранителни технологии в Пловдив първо „Обществено хранене“, след което се прехвърлих. Тогава един професор ме предупреди: „Млякото е бяло, но кахърите му са черни“. Но аз настоях и така влязох „Мляко“ и съм го учила с абсолютно желание. Там се запалих по домашните продукти.
Много от нещата са станали по неволя, икономическата или законодателната ситуация се е променяла. Имала съм желание, това е най-важното. Обувам калните ботуши и гледам животните. След това ги сменям с бели и правя млеката. Най-голямо удоволствие ми доставя признанието на хората, когато някой каже: „Такъв кашкавал не съм ял“ или „Това е уникално“.
Разбира се, липсата на работна ръка и нещата, които законодателно не се решават така, че да съществува дребният и средният производител. Сега малкият има малко над малкото. Изискванията и за големия, и за малкия не са кой знае колко по-различни. Това не го харесвам и не виждам да се променя. Някак си всички, които се бореха за това, когато стигнаха до Наредба 26, започнаха да казват как всичко е ОК и как няма нужда нищо повече да се развива.
Дъщеря ми работи в съвсем различна сфера. Тя завърши търговска гимназия, после „Финанси“ в УНСС. Замина за Америка, където се омъжи. Живее на остров в Атлантическия океан, там е много красиво и спокойно, с дървени къщи във Викториански стил. Ходих за един месец, но ако трябва за повече, няма как да си оставя козичките.
Те си знаят маршрута и какво трябва да правят, много рядко се налага нещо да се коригира. При мен няма псуване или викане, което е традиционно при животновъдството. Доенето го правя на агрегат, но не на рампа, както по принцип се доят козите, а на стърга, както се доят овцете. На стъргата влизат самички по две. Козичките са умни и слушат повече от всеки работник.
Най-вече да съм здрава. Нещата да се подредят, за да са по-леки за всички. Продължавам с обученията, но контактът с хората става само по телефона. Сега ще го коригирам и ще направя един сайт. Заради COVID-19 миналата година бе слабичка, но има интерес, желаещите ме намират по най-различен начин.
;void(0);){kind=link}