Започва се! Дойде най-важният момент за годината – жътвата на пшеница! За българина зърното е свещено, хлябът е на почит. Не е случайно, че и пшеницата се отглежда 9 месеца – от семето до узрялото зрънце, с много тревоги, безсъние, грижи, очаквания, надежди…  

И както раждането на нов човек е специално, така и прибирането на хлебното жито е специално. Загърбвайки и плюейки на всички политически интриги, пристрастия и борби, земеделецът запрята ръкави и започва жътвата. Напук на всички игри по високите етажи на властта, на цялата мръсна кал, през която газят всички по пътя към политически пост. Защото зърното е най-важното, насъщният е над всичко! Всички трябва да сведем глави пред раждането на новата реколта – най-вече тия, които имат властта да решават съдбата й и чрез нея и нашата. 

През юли погледите на всички са вперени в Житницата на България. В Добруджа се отглежда най-много пшеница и се добива най-много зърно. Неповторимо и вълнуващо е усещането да навлезеш в пшенична нива, готова за жътва. Слънцето пече безмилостно, над златните пшеници въздухът трепти от мараня, цикади и птички свирукат, скрили се във все още зелените пояси. А звукът - особеният и неповторим звук на полюшващите се класове, тежки и узрели. Това не може да се опише, трябва да се изживее. 

Всеки политик, свързан със сектор „Земеделие“ и взимащ важни решения за него, трябва да нагази поне веднъж в живота си в пръстта – да се изцапа с кал на полето, да трепери над растенията, да налее куп пари и да чака не само природата, но и властимащите да се смилят над него. Да види какво е да се бориш не с природата, а с безумните решения на властта. 

Пшеницата е държавна политика, пшеницата е отговорност, пшеницата е продоволствие, пшеницата означава национална сигурност. Едва тогава същият този политик може да се сети, че има държави, които стимулират родната селекция и задължават фермерите си да сеят определен процент родни семена. Едва тогава ще разбере, че земята, нивата, човекът – това е един организъм, съсипван от бумащината и бюрокрацията. Едва тогава евентуално ще се промъкне чувството, че сме прашинка, частица от майката-природа и сме зависими от нея, а не тя от нас. 

Едва тогава ще разбере, загърбвайки боричканията за власт (дали?), че в момента земеделският стопанин е най-важният в тази съсипана от политически дрязги наша Родина. А до тогава – златното зърно на Добруджа, регионът с най-много площи пшеница и най-голям производител на хлебно жито, ще бъде само коз в ръцете на политиците, използван за надцакване.