Почти ежедневно една дама на 36 години изминава около 30 километра пеша, за да продължи да сбъдва мечтата си, да осигурява най-доброто за децата си и защото обича животните. 

ДАМИТЕ В СЕЛСКОТО СТОПАНСТВО

Представяме ви Мария Петракова от село Войсил, която се грижи за 4 деца, около 200 овце и други животни, има щастливо семейство и добра ферма. Това е нейният земен рай и единственото, което иска, е да продължи да го има.

 

Как започна историята на Вашата семейна ферма?

Малко авантюристично. Преди 13 години имаше криза в строителството, където работеше мъжът ми и нямахме пари за агне за празниците. Той се амбицира, започна да работи допълнително, за да си имаме наши животни, а и да подсигури семейството. Събра известна сума и един ден по телефона ми каза: „Купих 70 шилета, прибирам се с тях, намери къде да ги приберем.” Казах: Добре, отварям пътната врата и къде да ги приберем, в хола ли?” Така започна всичко.

Тогавашния кмет много ни помогна с документи, обяснения, изисквания и така за отрицателно време си построихме една сая. Много истории има за тези години – успяхме да си купим място, да си построим ферма и всичко законно. Звучи розово, но минахме през много неща.

Започнахме със смесени породи, после минахме на Маришка Вакла и Бяла. Беше сложно, бяхме единствените с две породи, пасището го делихме на две, кочовете, доенето… не се издържаше. Спряхме се на Българска бяла млечна, защото млякото е повече, агънцата растат по-бързо, по рентабилно е. Сега отглеждаме близо 200 овце и ако оцелеем тази зима, смятам да ги направя още.

Какво имате предвид? Коя е настоящата сериозна заплаха за бизнеса Ви?

Тази година не успявам да си докажа продукцията. Сушата ни удари много, зърно няма, камион няма да взима млякото. Вчера ми платиха за юли изкупените количества. Чакам парите си, за да платя ролките люцерна на кооперацията. Чакаме субсидията. Но при положение че няма да успея да докажа на 100 %, не знам какво следва. Ако трябва ще работя нещо друго и пак ще храня животните, те са част от моето семейство, не мога да се откажа от тях.

Тоест животновъдството не е просто бизнес за Вас. Какво Ви носи контактът с животните?

Да, много обичам животните. Всякакви. Връзката с тях ни прави повече хора. Имам овца още от онези шилета, които купи моят мъж в самото начало. Няма нито зъб в устата, слабичка и старичка е, но не мога да се разделя с нея. Винаги ражда на Ивановден или Йорданов ден. Всички момиченца, които тя ражда, остават в стопанството.

Веднъж на пазара в Раковски виждам, че мъж продава нещо в един камион, от който се чуват странни звуци. Качих се да видя, гледам - два бика. Мъжът ми и продавачът ми казват да внимавам, да бягам, да слизам… Обърнах се и казах: „Тези животни ги купуваме, няма да ги оставя някой да ги унищожи.” И ги купихме.

Тази година си взех пък две теленца. Спасявам и изхвърлени от лоши хора кучета. Едно беше лошо, искаше да ме хапе, метнах му горнището ми и го хванах. Прибрах го, а сега е с мен покрай животните.  Вкъщи имам 20 котенца, нито едно не съм пуснала в канал или някъде на произвола. Те са живи същества, разчитат на нас.

Докато сте разраствали фермата, семейството също се е увеличило. Как успявате да съвместявате всичките си роли – съпруга, майка, фермер..?

Когато партньорите са добри, всичко се подрежда. Моят съпруг е уникален, освен че работи, никога не му пречи да ми помогне, включително с домакинската работа. На полето също всички си помагаме, децата след училище идват при мен там. Аз по цял ден съм с животните. Разделяме задачите и всички дружно се справяме – всички заедно. Покрай животните съм забелязала, че децата ми стават единни.

Освен това съм селско чедо, не ми е нужна дълга адаптация. Всеки един проблем те учи на нещо. Специално за фермата е много важно, че имаме много добър ветеринарен лекар, който винаги е на разположение, съпругът ми също чете много, информация черпим и от колеги, но от трудностите най-вече.

При нас лудницата е пълна, но и в душите ни е пълно!

Какво още планирате и за какво мечтаете в бъдеще?

Моят девиз е „Аз искам”! Искам много животни, искам да успея, искам да го направя по моя начин. Фермата ми е моя рай. Винаги намирам решение и ще продължавам да намирам, а мъжът ми е винаги до мен. 

Обмисляхме да си направим мини мандра, но изискванията са страшно много. Искам да затворя кръга, но до известна степен ме е страх да рискувам на този етап. В нашата държава каквото и да тръгнеш да правиш, те отказват. 7-те дневника за тора например – абсурд! Кога да седна да попълвам всичката бумащина, като сме малка семейна ферма и нямаме работници? Тези горе не знаят какво е тук долу, затова са неефективни действията им. 

Най-силно искам децата ни да пораснат с нещо истинско, да обичат животните, да се хранят с качествена храна. Работя от тъмно до нощес, за да им осигуря това. Това ме движи. Нищо няма да ме откаже и държавата дори.