В началото на 90-те години музикалният педагог Елмира Димитрова е част от вълната млади хора, желаещи да опознаят света. След години на емиграция в Канада и Южна Африка Елмира намира щастието в създаването на малко познатата у нас животновъдна дейност – отглеждане на щрауси.

ДАМИТЕ В СЕЛСКОТО СТОПАНСТВО

Днес в щраусовата ферма на Елмира и съпруга й Иван има 40 животни, доволни туристи, щастливи деца и щраусови деликатеси от месо и яйца. Семейството произвежда уникални кожени изделия от щраусова кожа, козметика от щраусова мас и голям асортимент от аксесоари с щраусови пера.

Как се стига от музиката до фермата, и то щраусова, какви са предимствата и възможностите на малкото населено място пред столицата и как можеш да създадеш успешен бизнес извън клишето, разказва Елмира Димитрова пред Агри.БГ.

Как се става щраусовъд в България и какво предопредели Вашия избор да станете фермер?

Аз съм родена в София, завършила съм музикална педагогика. Никога не съм била на село и когато бях малка през ваканциите това много ми липсваше. След промените през 90-те у нас нищо не се произвеждаше, имаше бум на стоки от Турция. После трафикът в София стана страшен. Аз емигрирах. Бях в Канада и Южна Африка, но житейските пътеки отново ме върнаха у нас. Мечтата ми беше да произвеждам. 

Бях пробвала щраусова козметика от една приятелка, която ми подари крем за очи от Франция и много ми хареса. 

Исках да се занимавам с животновъдство, но вече се чувствах на възраст, за да организирам кравеферма или козеферма, а и нямах опит. Прочетох в един вестник за Димитър Чаталбашев, който е пионер в отглеждането на тези животни, и решихме да отидем на място. Още щом видях щраусите, реших, че такава ще е моята ферма. Щраусите са много социални животни, специфични и не приличащи на никое друго животно.

Разкажете ни малко повече за фермата, която изградихте.

През 2005 г. купихме първите 11 щраусчета. Чакахме да се излюпят в България – българчета са нашите щрауси. Това стана в едно село до Смолян при Димитър Чаталбашев. Той много ни помогна. От него получавахме съвети, тъй като ветеринарната медицина в България не е много запозната с щраусите. Сега поддържаме около 40 животни годишно. Щраусите се разхождат свободно по цял ден, а вечер ги прибираме в спалните им помещения. Всяко животно си има собствен кът.

Исках да изградя не просто стопанство, а и място за разходка и релакс. Нашата ферма е един атракцион в малкото градче Долна Баня, където хората хем могат да си починат и разходят из интересните животни, хем да се насладят на продуктите от тях.

Изградихме и ресторант към фермата, а сега ни предстои да направим и кланичен пункт – искаме да ситуираме всичко на едно. 

Лесно ли сменихте изцяло сферата на дейност и кое беше най-голямото предизвикателство за създаването на щраусова ферма?

В началото бях трагикомична. На 39 години не правех разлика между кон и магаре. Не знаех как се копае. Чрез работата започнах да се уча, после наехме и хора. Когато се развихме, започнахме да продаваме яйцата, да посрещаме туристи. Сега имам 4 души персонал, сплотен екип сме. Най-много труд и разходи са ни коствали не животните, а административните процедури, разрешителни, документи, бюрокрацията е голяма.

Големите разходи за фермата са отишли по електрифицирането, водоснабдяването и цялата документация за съществуването й.

Каква е Вашата роля във фермата и кое ви носи най-голяма наслада?

Аз се занимавам с пласмента и организацията, а мъжът ми отговаря за материалната база. Може да се каже, че не работя, защото това е моето хоби. Чувствам се удовлетворена, радостна съм сред животните, особено сред малките - всяко е различно, много са интересни. Вярно е, че селскостопанската работа не е лесна, защото иска пълна отдаденост, не можеш да мръднеш. Сутрин ги пускаме, вечер ги прибираме. Страх ни е от диви животни. Тук има лисици, а зимата и вълци, постоянно сме нащрек.

По време на извънредното положение се появиха чакали - дивите животни отново си завзеха територията. 

Намирате ли време за себе си и като столичанка не Ви ли липсва животът в големия град?

За да поддържам физическа форма извън работата във фермата, отивам на комбинирана гимнастика в София – това е най-голямата ми глезотия. Всяка седмица поне един път пътувам до там, за да съчетая административната работа с приятното. В Долна Баня има много минерални води и понякога си открадвам по някой час, за да отида на плуване.

Бих казала, че сега съм повече софиянка, отколкото когато бях в София.

Следя театрите, програмирам си времето и не се лишавам от културни събития. Когато си в столицата, си много по-натоварен и съзнанието ти е затлачено – бързаш да се прибереш, задръствания, мръсотия. Чудя се на хората, като се оплакват, че нямат пари и живеят зле, но седят в София, натъпкани в някоя панелка. Защо не се махнат, не отидат в някое прекрасно кътче? България е чудесна страна, можеш да отидеш на село и да се захванеш със земеделие, животновъдство, а и много от съвременната работа се извършва дистанционно през интернет. 

Ако искаш да промениш живота си, винаги можеш да намериш начин. 

Нищо не ми липсва, чувствам, че съм реализирала това, което съм искала. Сега мечтая за малко повече време с внуците.

Ще предадете ли специфичното животновъдство на наследниците си? Те проявяват ли интерес?

Синът ми се занимава с компютърни технологии и уеб дизайн, има свое семейство. Идват тук, за да се видим и се радват на фермата, но неговите интереси са други. Беше тийнейджър, когато ние започнахме да изграждаме фермата тук и той често оставаше сам в София. Внуците обаче са много запалени, може някой от тях да продължи семейния бизнес.

 

ВИЖТЕ ОЩЕ:

Дамите в селското стопанство: Кристина Динева

Дамите в селското стопанство: Десислава Кабурова

Дамите в селското стопанство: Иванка Иванова