Изтича времето светът да намали емисиите на парникови газове в достатъчна степен, така че повишението на глобалните температури да се ограничи до 1.5 ° С в периода до 2100 г. Както е известно, тази цел беше очертана от Парижкото споразумение за климата.
 
 
Две конференции през есента на миналата година сблъскаха различни гледни точки по проблема. Комисията по въпросите на световната продоволствена сигурност на ООН проведе ежегодната си среща в Рим в средата на октомври, като изрази тревога, че броят на гладуващите на планетата внезапно се е увеличил с 40 милиона души спрямо предишната година.
 
До голяма степен това е в резултат от преките и косвени последици от промените в климата. Опасенията са, че непредвидимият климат ще намали производството на храни в световен мащаб още по-рязко през следващите десетилетия, твърдят в свой анализ Пат Муни и Нинимо Баси в блога на newint.org.
 
Също тази есен в Бон се проведе среща по Рамковата конвенция на ООН за изменението на климата (COP23). На първо място в нейния дневен ред беше необходимостта от намаляване на емисиите на парникови газове в селското стопанство, което според експертите представлява между една трета и над половината от глобалното затопляне.
 
 
 
Двата форума показаха, че като цяло това, което за делегатите в Рим представлява проблем на продоволствената сигурност, за делегатите в Бон е задача за гарантиране на сигурността на климата.
 
Според някои експерти решението, както за климатичния суверенитет, така и за хранителния суверенитет е да се премахне глобалната индустриална аграрна хранителна система, наричана още промишлена хранителна верига.
 
За целта правителствата ще трябва да дадат повече пространство на вече растящата и устойчива "селска хранителна мрежа" - взаимосвързаната мрежа от дребни земеделски стопани, животновъди, пастири, ловци и събирачи, рибари и градски производители, които според изследвания, вече се хранят по-голямата част от света.
 
В своя доклад „Кой ще ни храни?“, предоставен на политиците в Рим и Бон, Групата ETC (Групата за действия по въпросите на ерозия, технологии и концентрация) предостави данни  за значението на селскостопанските хранителни системи и реалната икономическа, екологична и социална цена на промишленото селско стопанство.
 
Промишлената хранителна верига използва най-малко 75% от световната земеделска земя и повечето от изкопаемите горива и сладководните ресурси на селското стопанство. В същото време тя изхранва едва 30% от световното население.
 
Обратното: над 500 милиона селскостопански ферми по света използват по-малко от 25% от земята и почти никакви изкопаеми горива или химикали, за да хранят 70% от човечеството.
 
 
Освен изгарянето на огромни количества изкопаеми въглеводороди, индустрията губи и пари, които биха могли да бъдат насочени към поддържането на справедливо агроекологично производство, като същевременно се намаляват цените на храните за някои групи потребители в света.
 
Статистиката е зашеметяваща. Годишно потребителите плащат 7.5 трилиона долара за индустриално произведена храна. Но между една трета и половина от това производство се губи по пътя до потребителите. Една част се разваля на полето или в транспорта, друга се бракува заради недостатъци, несъвместими със стандартите за хранителни стоки, трета се изхвърля поради свръх сервиране в заведенията за обществено хранене.
 
 
 
В същото време домакинствата в страните от ОИСР (Организация за икономическо сътрудничество и развитие) консумират около 1/4 повече храна, отколкото реално им е необходимо, което води до затлъстяване и свързаните с него здравословни проблеми.
 
Общата стойност на прекомерно произведената храна възлиза годишно на 3.8 трилиона долара. Сумата е сбор от 2.49 трилиона долара за хранителни стоки, които се превръщат в боклук, и над 1.26 трилиона долара свръхпотребление.
 
Когато вредните последици за околната среда, включително замърсените почви и води, и емисиите на парникови газове, се добавят към здравните и социалните въздействия, щетите от индустриалната хранителна верига са близо 5 трилиона долара. Излиза, че на всеки долар, който потребителите дават в супермаркетите, се плащат други 2 долара щети за здравето и околната среда.
 
Добавени към сумата, изразходвана от потребителите, това прави реалната цена на индустриалната храна 12,4 трилиона долара годишно в световен мащаб.
 
Политиците, които преговарят за бъдещето на храните и климата, може да се колебаят за извършването на драматични промени в производството на храни. Фермерите са в състояние да хранят 70% от населението на света сега, но дали ще могат да се адаптират достатъчно бързо към изменението на климата, за да ни хранят и през 2100 г.? 
 
Коя система - индустриалната хранителна верига или мрежата от селскостопански производители, ще има опит, новаторския капацитет, бързината и гъвкавостта, които са необходими, за да ни предпазят от заплахите на непредсказуемите климатични изменения?
 
Според изследователите отговорът е ясен. Те посочват, че през последното столетие индустриалната хранителна верига не е въвела в производството нито една нова култура или животински вид, а е намалила генетичното разнообразие на селскостопанските култури със 75%. Броят на видовете в сектора е спаднал с около една трета, а хранителната стойност на културите се е понижила с до 40%. 
 
По същото време фермерската мрежа е въвела 2.1 милиона нови растителни сортове, докато индустриалното земеделие е въвело само 100 000.
 
Промишлената хранителна верига работи само със 137 вида култури и пет основни животински вида. Впечатляващо е, че 45% от научноизследователската и развойната дейност на индустрията е насочена само към една култура - царевица. За разлика от нея, мрежата от фермери се размножава и отглежда 7 000 различни вида култури и 34 вида животни.
 
 
Снимка: pixabay.com
 
Селяните също така имат опит за работа в новите условия бързо и ефективно. Близката история е изпълнена с доказателства, че селските производители още преди да има дори телеграф, телефони и железопътни линии са приспособили нови хранителни видове чрез селективно размножаване към широка спектър от различни климатични условия в рамките само на няколко човешки поколения.
 
При сравнение между историята на индустриалната хранителна верига и фермерската хранителна мрежа се вижда, че промишленият подход е твърде скъп и има ограничени възможности за растеж. В същото време почти без подкрепата на правителствата селскостопанската мрежа вече храни 70% от населението на планетата. Тя може да направи и  повече, като в същото време произвежда драстично по-малко емисии парникови газове в сравнение с индустриалните методи.
 
Селското стопанство няма опция за развитие по начина „както досега“. Изменението на климата означава, че секторът, който има 10 000 години опит, ще трябва да се справи с условия, каквито светът не е виждал в продължение на три милиона години.
 
Фермерите могат да се справят, ако индустриалната верига излезе от гърба им. Правителствата трябва да признават правата на селяните върху техните земи и посадъчния материал. Трябва също така да подкрепят справедливите политики за развитие на селските райони и търговията. Трябва да се намалят отпадъците от храни и да се освободят финансови ресурси за укрепване на фермерската мрежа и справяне с изменението на климата при гарантиран продоволствен суверенитет.