Преди 15 години Радостина Жекова се включва в семейния бизнес – обработката на 9000 дка земя в село Поручик Гешаново. Завършила е Ветеринарния техникум в Добрич, а след това - Аграрния университет в Пловдив. Днес младата дама е начело на сериозна и предимно мъжка организация - Добруджанският съюз на зърнопроизводителите, част от структурата на НАЗ.
Защо се насочихте към земеделието?
Това поприще човек не го избира, то само ме избра. Семейната ни фирма е основана през 1992 г. и в реда на нещата беше да застана до баща си. След като завърших всички етапи на образованието си, съвсем естествено беше да се включа в семейната земеделска фирма. Не съжалявам, тъй като това се оказа много интересна и динамична професия.
Кое е най-голямото предизвикателство в работата Ви?
Сериозно предизвикателство е да развиваш себе си. Когато се стараеш да развиваш себе си и респективно фирмата, било то семейна или не, това наистина е изпитание и предизвикателство. Все пак имам щастието да вляза в земеделие, което е вече малко или много регулирано и държавата твърдо стои зад него. Имаше страшно много програми, по които можеше да се кандидатства и да се върви напред. За голямо съжаление те вече не съществуват, поне не и във варианта, в който бяха. В този смисъл държавата помага и ако ти имаш достатъчно амбиция и хъс, ако имаш знанията и нужния екип, нещата са напълно възможни.
Вие сте начело на Добруджанския съюз на зърнопроизводителите от почти година. В качеството си на жена по-лесно или по-трудно спечелихте доверието на своите колеги?
От една страна ми е по-леко – до преди година начело на съюза беше Костадин Костадинов с много добър екип. В същото време този пост за мен е израз на доверие, това е обаче и отговорност. Това е предимно мъжка организация. Хубавото е, че се опитваме да установим някои традиции. Една от тях е събирането на членовете на Добруджанския съюз всеки последен четвъртък на месеца – да се видим, да си кажем радостите или неприятностите в бизнеса, а защо не и в семействата. Знаете ли, човек става толкова близък с хората, с които работи и волю-неволю става част от живота им. Така при редовните събирания си научаваме болките, радостите, проблемите.
Лесно ли е една жена да бъде в земеделието? Друг ли е погледът?
Не мисля, че ние като жени сме възприемани по различен начин. Поколенията станаха различни, хората станаха различни. Вече има страшно много жени, начело на успешен бизнес. В икономиката няма мъж или жена. В икономиката има успехи и цифри зад тях. Или го можеш, или не го можеш. Ако ти си добър управленец, няма никакво значение какъв е полът ти.
Накъде върви българското селско стопанство?
Иска ми се да кажа напред, но не съм много убедена. През последните 3-4 години вървим в една плоскост, която е изключително трудна. Българското правителство и европейските програми, конкретно ПРСР, обърнаха внимание и на други браншове. Нормално е да има стимули за всички. Така чистото зърнопроизводство остана леко на заден план. В последните 4 години ние нямаме възможността да участваме в ПРСР или поне в интензитета, в който беше при САПАРД или предходния програмен период. В този смисъл ние разчитаме на собствените си сили, на това, което можем да натрупаме като капитал и да реинвестираме. Изключително важно е в момента да си дадем сметка, че само чисто зърнопроизводство не ни върши работа. Добавената стойност става много важна и това е начинът да вървим напред.
Много се надявам, всички ние да намерим пътя, по който да добавим стойност към това, което правим. Затова ми се иска да кажа: да, вървим напред! Все още обаче не виждам светлинката. Време е да разберем, че индивидуалната единица не е мярка. Време е да разберем, че ако се съберем и обединим, това е много по-силно и качествено, отколкото поединично да се борим. Време е да разберем, че българинът трябва да излезе от тази черупка на индивидуалност и себедоказване и да разберем, че 10 винаги е повече от 1.
Това ли е формулата за успешен агробизнес?
Надявам се, да. Аз в никакъв случай не казвам нещо ново. В Европа това съществува много отдавна. За голямо съжаление ние доказваме, че сме строги индивидуалисти. Затова съм изключително щастлива, когато се съберем на УС на Асоциацията или пък на семинара на НАЗ - там сме едно цяло. Когато защитаваме правата на всички членове, пак сме единни.
Затова ми се иска да вярвам, че бихме могли да се кооперираме на местно ниво и да си дадем сметка, че би било много по-лесно и ефективно да си купуваме торовете заедно, да си продаваме зърното заедно или пък да направим фабрика, за да получим добавената стойност. Защото в момента ние просто продаваме пшеница, нямаме преработка. Ако за обработката на земя от порядъка на 10 000 дка ти трябват 5 човека, то при наличието на завод или предприятие, тогава вече има повече работни места, социалният ефект е друг, а принадената стойност ще остане тук, в България.
Това е и начинът да се върнат младите хора по родните си места?
Да, говорим за запазване и развиване на населените места, които са умрели. Колкото и да е тъжно, ще дойде време, когато по селата ще останат само базите на земеделските производители. Това го виждам по нашето землище, виждам го и когато обикалям страната. Затова чрез развиване на предприятия за добавена стойност ние, земеделците, можем да съживим населените места.