Само субсидии не стигат. Трябват и пазари

Българските фермери минават през поредната трудна година в условията на несигурна пазарна среда и сериозни климатични предизвикателства. Глобалните сътресения – от войната в Украйна до идеите за нови търговски мита в САЩ – поставят натиск върху агросектора, а последните студове в България вещаят слаба реколта при част от плодовете и зеленчуците. Тези фактори заплашват не само доходите на стопаните, но и достъпа на българските потребители до местна, свежа продукция.

В подобна ситуация нуждата от подкрепа за земеделските производители е напълно разбираема. За да се запази жизнеността на сектора, трябва да се търсят механизми за компенсиране на загубите и за защита от външния натиск. Но паралелно с това не бива да се пропуска и друг важен въпрос: какво се прави на ниво стопанство и браншова организация, за да се намали уязвимостта и да се създадат устойчиви пазарни позиции?

Все по-видимо е, че наложилият се през годините модел на работа, базиран предимно на субсидии, не е достатъчен. Земеделието днес изисква инвестиции в технологии, в управление, в пазарна стратегия. Въвеждането на прецизно земеделие, използването на цифрови платформи за управление на производството, сензори, дронове, софтуер за анализ на добивите и разходите – това вече не са иновации, а реална необходимост за конкурентоспособност.

Наред с технологиите, едно от най-слабо развити звена в българското земеделие остава кооперирането. Липсата на обединение между производителите води до загуба на пазарна сила, ниска договаряща способност и пропуснати възможности за достъп до нови канали за реализация. Кооперативите и групите на производителите могат да осигурят по-добро планиране, съвместни инвестиции и директен контакт с търговските вериги, включително за износ. В европейския контекст, това е стандартна практика – у нас обаче продължава да се среща с резервираност.

В условията на климатични промени, на нестабилни цени и глобална конкуренция, пазарът ще оцелява само онези производители, които търсят активни решения – не само краткосрочна защита, но и дългосрочна адаптация. Това включва и пряка работа с потребителите, участие във фермерски пазари, онлайн търговия, изграждане на бранд и доверие към местната продукция.

Бъдещето на българското земеделие зависи не само от политиките в Брюксел и София, а и от готовността на самите участници в сектора да приемат, че промяната вече е тук. И че устойчивостта не идва от вън, а се изгражда отвътре – със смелост, с ново мислене и с поглед отвъд ежедневното оцеляване.