Вредните емисии от земеделието намаляват. Къде обаче отиват?

Селското стопанство е сектор, уязвим към високи нива на изтичане на емисиите. Затова към него трябва да се подхожда по-снизходително, убеден е Алън Матюс, почетен професор по европейската селскостопанска политика в Министерството на икономиката в колежа Тринити, Дъблин.

 

По думите му държавите членки следва да водят такава политика за климата, която да намалява не само националните емисии, но и глобалните. „Важно е те да работят едновременно за прехода към икономика с нулеви емисии до 2050 г. и то чрез еднакви инструменти“, допълва той.

 

Професорът обръща специално внимание на явлението изтичане на въглерод и секторите, в които неговият процент е най-висок, какъвто е селското стопанство. „Намаляването на емисиите на парникови газове в една страна обикновено водят до увеличаване на емисиите в други страни“, припомня той.

 

Ефектът на изтичане може да се измери с индикатор, който се нарича процент на изтичане. Той показва каква част от намаляването на вътрешни емисии се заменя с емисии в трети страни. Процентът на изтичане е различен в отделните сектори – от 5% до 30%, сочат проучвания.

 

Ако една страна води политика за намаляване на емисиите, но за сметка на по-високи разходи, местното производство ще загуби своята конкурентоспособност. „Потребителите ще се насочат към по-евтини алтернативни отвън. В резултат на това емисиите няма да намалеят, а ще се изместят в трети страни, които водят по-слаба политика за климата“, опасява се Матюс.

 

Според него един от начините да намалее изтичането на въглерод е разпространението на технологии с нулеви или минимум емисии. Ако Европейският съюз (ЕС) ускори разработването на такива технологии, те ще могат да бъдат използвани и от други страни. „По този начин те, от своя страна, също ще намалят своите емисии“, надява се анализаторът.

 

 

Матюс цитира проучването ECAMPA 2, проведено от Съвместния изследователски център (JRC) на Европейската комисия. То показва, че днес стопаните в ЕС имат по-малко емисии, като използват нови технологии, а не като намаляват производството. 

 

Тук на помощ идват субсидиите, които компенсират голяма част от разходите, за да се прилагат технологии за намаляване на емисиите. „Програмите за развъждане водят до по-високо производство и по-нисък внос на продукти от трети страни с повече емисии“, дава за пример Матюс.

 

Професорът припомня, че в момента се полагат усилия за намаляване на емисиите от селскостопанското производство. Според някои експерти обаче акцентът трябва да се измести върху по-ниското потребление на храни с висока интензивност на емисиите, особено на червено месо. Някои от тях призовават потребителите на ядат по-малко месо, а други предлагат дори данък върху консумацията му, допълва той.

 

По-слабото потребление на месо обаче ще доведе до по-ниски цени на световния пазар. Те ще стимулират потреблението на месо в страни извън ЕС. „Така емисиите в ЕС могат и да намалеят, но в световен план промяната ще е незначителна“, убеден е Матюс.

 

По-лекият подход към земеделието обаче не означава освобождаване от ангажимента за намаляване на емисиите. Това по-скоро трябва да се има предвид, когато се определят националните политики за климата в ЕС. „Държавите членки могат да се опитат да намалят процента на изтичане чрез няколко подхода“, предлага експертът.

 

На първо място Матюс поставя необходимостта от глобално намаляване на емисиите. „Изтичането им може да бъде избегнато или редуцирано, ако основните конкурентни страни също подпишат задължителни ограничения за емисиите“, казва той. На второ място според него трябва да се насърчава разработването на иновативни технологии с по-малко емисии.

 

Матюс придава важност и на безплатните квоти, които могат да се отпускат, ако се покрият определени показатели. Обичайно квотите, които производствените фирми трябва да придобият, за да могат да отделят парникови газове, се продават на търг. „На промишлеността обаче такива се дават безплатно“, коментира той.

 

Не на последно място Матюс обръща внимание на рециклирането на приходите. Доходът от въглероден данък върху селското стопанство следва да бъде върнат в този сектор. „Това може да стане като доплащане към земеделския производител или като субсидии за приемането на технологии, които намаляват емисиите“, предлага професорът.