Тя е „на дядо момченцето“, защото от малка предпочитала тежката работа във фермата пред играта с кукли. Днес, като съпруга и майка, 32-годишната Снежана Ангелова продължава да си бъде мъжко момиче. Грижи се за дома и семейната месодайна ферма в село Костантиново, Варненско, шофира безпроблемно, строи оборите редом с мъжа си и не спира да мечтае за още и още животни. А животните към този момент са 20 крави и 9 телета от породата Херефорд. Отглеждат се пасищно, с електропастир и се радват на голямата любов на стопанката си.

Пред Агри.БГ младата говедовъдка разкрива защо една млада, красива жена е отдала цялото си време и мечти на фермерски живот у нас.

ДАМИТЕ В СЕЛСКОТО СТОПАНСТВО

Разкажете ни защо сте „на дядо момчето“?

Когато бях още на 10 годинки, помагах на дядо си. Той отглеждаше различни животни. Покрай него научих много и заобичах това, което правя сега. „Мойто момченце“ ми казваше той, защото бях едно русо, слабо дете и винаги гледах да помагам на него. Родителите ми са разведени, буквално израснах сред животните на дядо. Отивах сутрин първо в обора, после се оправях и тръгвах за училище. Сама съм впрягала магарето да ходя да кося. Всичко съм правила – хранене, доене. Много съм благодарна, това ме научи на много, освен любов към животните, изградих самостоятелност и увереност. Нищо в работата не ме плаши. Той не успя да дочака да види това, което сега си имаме, но съм сигурна, че би бил щастлив и горд.

А какво е то и как го постигнахте?

Имаме малка ферма на края на селото, почти в гората. След като завърших образованието си във Варна – „Мениджмънт в хотелиерството“, срещнах съпруга си, оженихме се и много исках да изградим нещо наше, което ще ни се отблагодари за вложените усилия. Обичам животните от малка и мечтаех за ферма. Сега я имаме, все още малка, но направена само със собствени усилия и средства.

Започнахме преди около 13 години. Първоначално взехме животни от породата Сиво Искърско говедо, днес отглеждаме Херефорд и сме много доволни. Сами си построихме оборите, взехме си животни и даже сега мислим и къща да си правим и там да си живеем, защото животните искат постоянно наглеждане. Те са на електропастир, но на много голяма площ. Всякакви хора влизат, правят бели, оставят мрежите отворени и така. Само двамата с мъжа ми се грижим, нямаме работници. Той отделно работи и във Варна. Трудно е, но няма да се откажем. Това е, което имаме и което искаме.

А потърсихте ли помощ при създаването на фермата? Кандидатствахте ли за субсидии?

Кандидатствахме през 2010 г. за финансиране по „Млад фермер“, но не ни одобриха, защото ни искаха доста земи, а ние още ги нямахме. Не съм се интересувала след това. Ние сме упорити и трудолюбиви. Построихме фермата с кредити и много труд. Приятели в сектора ни даваха съвети, разбира се, но всичко, което съм научила за животните, е от моя дядо.

Надявам се политиката на подпомагане да стане по-възможна за младите, малките, новите, на които трябва да се даде шанс.

В месодайното говедовъдство вече станахме доста млади хора, които имаме ентусиазъм, но и опит и търсим развитие. Дори и да не ни помага държавата, аз пак няма да се откажа, защото обичам фермата ни, но определено ще бъдем по-успешни, ако получим подкрепа.

А инвестициите, които сте направили до този момент, оправдаха ли се?

Печалбата ни идва от частни продажби на телетата. Накрая, като дръпнем чертата, сме вътре и с двата крака. Тези пари, които получа, отиват за фуражи, ваксини.., много разходи има. Искаме да се развием и да затворим цикъла, да си направим собствени местни продукти, обаче това са големи инвестиции.

Работих известно време в Германия и Гърция, за да събера пари за фермата, мъжът ми също дава всичко от себе си, но наистина е много трудно. От друга страна, тук работа почти не може да се намери, а това е нещо, което ни се отдава и го правим добре. 

Казахте, че сте научили много от дядо си, но все пак какви са разликите при отглеждането на говеда днес?

Има, разбира се много разлики, произтичащи както от спецификите на отделните породи, така и от начина на отглеждане, но основните неща са си същите, бих казала. Ние отглеждаме животните пасищно с електропастир. Смятам, че това е по-добрият начин, но свободните животни са с по-труден нрав. Оборните можеш да ги хванеш, да ги прегледаш какво им е. Наскоро например една крава си беше ударила вимето и ни отне повече време, докато я хванем и прегледаме.

Иначе, когато решат да мързелуват, нямат помръдване, бикът застава на пътеката и нищо не може да го подразни, за да стане. Много интересни животни са. Засега прилагаме само естествено оплождане отново с бик Херефорд, но искаме някой ден да подобрим селекцията, да разширим и модернизираме фермата, дори да вземем и млекодайни породи, обаче трябват средства.

Като жена все пак не Ви ли тежи понякога работата, не искате ли почивка?

Не. Аз съм си такава – не мога, ако не правя нещо, така съм свикнала и не ме съблазнява друг живот.

Кое във фермерския живот най-много Ви харесва?

Много обичам, особено сега, когато всичко е зелено, да седна и да ги гледам как пасат, как си обгрижват теленцата, как те сучат. Приказно е. Усещам се много спокойна сред тях. Това е спокойствие, което в момента никъде не можеш да го намериш, дори и вкъщи. В животновъдството има много трудности, има моменти, в които си казваш край, не мога повече, отказвам се, но това е в самия яд, после поглеждаш животните и разбираш, че не можеш да изгубиш това.

Аз не мога без тях. Те са толкова красиви, толкова истински.

Обичам ги, имам си и любимка – Сиси. Тя е много кротка и галена, постоянно идва при мен и аз ѝ правя плитки, красавица голяма е.

А кое е най-трудното?

Когато не можеш да направиш нещо, когато си безсилен да помогнеш на някое животно. Не ми тежи нищо от физическата работа, но много ми е трудно да приема, че има моменти, в които нищо повече не мога да направя, някои неща са над нас. Дали ще завали не зависи от моя труд, дали няма да стане инцидент, също не може да предвиди човек. Тази година чакал нападна една юница. Това беше най-тежкият ми момент. Тя беше жива, но цялата изядена отзад, не е за разказване. Извикахме двама лекари, не исках да се примиря, че нищо не може да се направи, но не можеше. Избягах надалеч, за да не гледам и плаках неудържимо. 

Вие имате син, който още е малък, но наследил ли е той Вашата любов към животните и искате ли да поеме щафетата някой ден?

Да, той е много енергичен, прегръща всички животни. Приел е тази любов от нас. Опитвам се да го възпитавам в уважение към хората и към животните. Ще се радваме, ако той поеме щафетата някой ден. Но така или иначе, това е важно за израстването, характера, светогледа на човек.

Какво още искате от живота?

Много неща, но все в тази посока, а най-вече всички да сме здрави, за да можем макар и с много труд и сами, да продължим да създаваме това, което искаме.