На 70 годишна възраст Петранка Всилева активно работи в семейната птицеферма “Биг чикън - Василеви”, която е с капацитет над 100 000 бройки, разпределени в три стопанства около Ловешко, Троянско и Априлци.


Защо е избрала тази селскостопанска дейност и какво я кара да не иска заслужената си почивка, споделя пред Агри.БГ дамата ни тази седмица - Петранка Василева.

ДАМИТЕ В СЕЛСКОТО СТОПАНСТВО

Г-жо Василева, защо избрахте да се занимавате с животновъдство и по-специално с отглеждане на бройлери?

Не го избрах аз, а синът ми. Много бях против да се занимава с това, опасявах се да не си похаби времето и силите, но родът ми има слабост към животновъдството и явно се е предала и на него. 

В началото започнахме с прасета, но имаше време на голяма безценица, а и отглеждането е дълго. Така решихме да минем на пилета - при тях за около 2 месеца се получава някаква възвръщаемост.

Сина ми каза: “Нямаш, майко, представа какво нещо е да работиш за себе си ” Е, вече знам какво е - нито лягане, нито сядане, откакто дойдох преди около 15 години.

Сама описахте фермерския труд, като доста тежък, но въпреки това продължавате ежеднвено да работите. Какво ви мотивира?

Мисля, че майчинското чувство е това, което ме движи. Синът ми ми се кара - няма да работиш това, онова... Нощем понякога идвам аз да го сменя, защото, ако цяла нощ будува, на другия ден как ще работи?! А ние нощем организираме товарене, транспорт... Снаха ми също ходи в Ловеч на нощните товарения. Много работа е и се разпределяме.

Другото е, че аз съм такава, че трябва постоянно нещо да работя. От малка съм закърмена с работа. Моите родители гледаха овце. Мен работата не може да ме уплаши, тя не ме изморява, изморява ме напрежението.

За какво отговаряте Вие във фермата? Как протича един Ваш работен ден?

От 7 часа сутрин до 18:30 съм ангажирана с фермата. Правя подготовка за фуражите, следя работниците, помагам за заготовките, проверявам пилетата как са...Рзбира се работникът си минава, но като мина аз може да видя някакви недостатъци, той също може да види след мен и така - проверяваме по няколко пъти. Ходя понякога и нощем на товаренията. Пътувам постоянно между трите стопанства (около Троян, Ловеч и Априлци), всеки ден.

Очевидно е, че трудно нещо може да Ви изплаши, но какви все пак са били най-големите Ви трудностти в тази дейност?

Преминахме през много трудности. Започнахме без почти никакви средства, без помощ отнякъде, с кредити с големи лихви от по 16%, беше много трудно... за развитие, за намиране на пазар. Понякога ми е ставало мъка, че много труд влагаме, а пазарите, изобщо ситуацията.., сякаш оставаш недооценен.

И тогава в най-тежките моменти, синът ми идваше, сядаше до мен и казваше: ”Майко, гледай, гледай какъв имот имаме!”
И като го виждам с какъв плам работи, си казвам, че ще му помагам като общ работник, като всичко, с което мога.

Имало е случаи, в които сме ринали сами оборите, защото няма с какво да платим, ако викнем някого. Разбира се, сега не е така. Развихме се във времето, модернизираме се постоянно - машини, трактори..,правим постоянно обновления.

А какви са актуалните пречки в сектор Птицевъдство?

На мен все ми се струва, че ходят пари за много излишни неща - всякакви документации, мисля, че с много бюрокрация е натоварен сектора. Аз може би съм от старото поколение и така ми изглежда. 

Ядосва ме и вноса, нашето производство се губи, през вноса. Преди години минавам покрай една голяма опашка в магазин, поглеждам да видя, за какво е и гледам - вносни пилешки кълки за 2 лв. Е ,какво може да е това качество, щом струва толкова?! Трябва повече да се стимулира родното производство. Ние, например, купуваме олио за фермата от Славяново, от български производители на олио. Не взимаме някакво неизвестно, обезценено и миризливо, гледаме да стимулираме родното производство. Но това трябва да е политиката и на държавата.

Друг проблем, който не е само в селското стопанство е, че още се работи по социалистически - отбиваш номера и си заминаваш. Ние специално си имаме утвърдени хора и сме доволни от тях, но не мога да оставя нещата без надзор, въпреки това.

Каква е равносметката Ви след толкова години? С какво се гордеете и какво още искате?

Да ви кажа, аз не показвам много чувствата си. Не зная защо - характер. Но съм доволна, да, макар и да не ми личи. Започнахме навремето животновъдството, не от зор, не защото нямахме пари. Мен имота сам по себе си не ме блазни и радва, радва ме постигнатото с труд, защото не е даром..

Гледам сина си как продължава да се труди и дори няма време да се нарадва на постигнатото и даже веднъж се шегувахме, ако спечелим от тотото какво ще правим. А той каза: “Ох, по-добре аз да не печеля от тотото” Питах го защо и ми отговори:”Защото още една ферма ще взема да направя, майко”. Той е много силен и целеустремен. Смятам, че този хъс за работа го е взел от мен, защото мен само работата ме крепи, аз ако не работя, не мога да живея.
Синът ми е от тези хора, които не могат да помислят на някого лошо и вярват, че всичко се връща. Това ме радва много. Радва ме, че стана такъв стойностен човек.

Днес мога да кажа, че се гордея с постигнатото, с фермата, но най- вече със сина си!