Ако човек обича животните и природата, няма как да не е усмихнат, спокоен, отговорен. Именно такава е и Мария Коевска – бакалавър по зооинженерство и магистър по екология от Аграрния университет в нейния роден град Пловдив.
Вече 5 години Мария е селекционер към Асоциация за развъждане на породата Лакон в България. Отдадеността й към работата не остава незабелязана и тя бе отличена на церемонията „Зооинженер на годината 2022“. Каква е пресечната точка между зооинженерството, екологията и планинарството, споделя младата дама в интервю за Агри.БГ.
От любопитство. Никой в моето семейство не се е занимавал с животновъдство. Когато бяхме малки, нашите баби и дядовци по селата гледаха животни за собствена консумация, но това беше типично за всяка къща. Работата с животните е много интересна, с тях никога не е скучно.
В началото ми беше много трудно – липсваха ми опит и познати. Горда съм, че бях отличена, че някой е забелязал свършената от мен работа и я е оценил. За съжаление, няма много млади хора в нашата сфера.
Уча се от всички – от колеги, от фермери. Няма определен човек, от когото съм черпела информация. Възхищавам се на дългогодишните фермери, които не се отказват. Трудно им е, но те са упорити. Пред тях има всякакви препятствия, кризи, болести.
В началото винаги е трудно и гледат с недоверие. Но като поговорим и поработим заедно, нещата се променят. Допитват се до мен, приемат моите съвети. Аз също черпя от техния опит.
Напълно случайно. Още не бях завършила и се оглеждах за работа. Ровех се в обяви, разпитвах. Обадиха ми се и отидох на интервю. След време ми се обадиха и ме наеха на работа. Допаднахме си. Работата ми харесва. Радвам се, че ми дадоха шанс да натрупам опит. Лакон са много лесни за отглеждане животни и селекцията им е на високо ниво у нас.
По-скоро обичам да съм в движение, да не се задържам на едно място и поради тази причина в момента не ми е приоритет да имам моя ферма. Освен това виждам колко е трудно от гледна точка на работната ръка и финансите.
Запалена съм още от дете. Правя преходи и разходки из цяла България, като най-високо съм се качвала на връх Мусала. Но надморската височина не е важна, важното е да се чувстваме добре и да не забравяме, че сме гост на дивата природа и трябва да я пазим. Всичките ни планини са уникални, но Стара планина ми е най на сърце. Връх Ботев, макар и не най-висок, е един от по-трудните за дълги преходи. Горе в планината оставаме насаме и виждаме колко сме малки в действителност.
От гледна точка на туристите може би не е приятно да се разхождаш сред изпражнения или да те гонят овчарски кучета, но в планината винаги е имало животни през лятото. Не мисля, че селскостопанските животни пречат на дивите кози и сърни и им изпасват пасищата и ги прогонват, както се твърди. Ако на стопаните се забрани да качват животните през лятото, голяма част от тях ще ги махнат, защото няма да имат друг избор. Липсват достатъчно пасища, не всеки може да си позволи да купува фуражи или пашата е изгоряла заради сушата. Затова много стопани ще се откажат. Може би решението е по-строг контрол и не навсякъде да се допускат животни.
Когато съм приключила всички задачи. Ако имам нещо да свърша, не ми е спокойно. Докато не успея, не спирам, без значение колко време ще ми отнеме, особено когато някой ме чака. Тогава съм най-доволна от себе си и вече мога да поема към планината с чиста съвест и да си почина там.
Имам една любима фраза: „И това ще мине“. Успокоявам се, че каквото и да е, всичко се оправя с времето. То не се забравя, но важното е да продължаваме напред.
Не се стремя към някаква върхова точка. Радвам се, че работя, контактувам с хора, познават ме. Важното е да сме живи и здрави аз и семейството ми, тогава всичко се нарежда.
;void(0);){kind=link}