От пет години Мариета Георгиева и съпругът й отглеждат  400 дка с малини и 100 дка с ягоди в землищата на селата Ловско и Кроячи, община Лозница. Направлението на стопанството е изцяло биологично. От тази година са започнали да отглеждат и 70 дка с пипер. 
 
 
- Какво е състоянието на българското селско стопанство и кой са най-сериозните проблеми, с които се сблъсквате?
- Със сигурност през тези пет години, откакто ние се занимаваме, първите две-три бяха доста по-добри. Не като добив, а като цени на самата продукция. Последните две години нещата не са така добре. Много е ниска изкупната цена на ягодата и малината. Много е трудна работата с Държавен фонд „Земеделие“  (ДФЗ). Като цяло системата им е много тромава. Освен това сроковете за тях винаги са индикативни, а за нас са ясни и конкретни. Изискванията към нас са големи, трябва да спазваме нашите срокове, което се стараем да правим, а като настояваме те та са в срок, те ни казват, че сроковете им са ориентировъчни. Това не мога да го нарека партньорство. Тази тромавост и бюрокрация отказва много от колегите да участват по програмите. 
 
Друг проблем е, че българската държава няма реална и ясна политика относно бъдещето на земеделието, специално за сектор трайни насаждения и зеленчуци. Има добри производители, но българската продукция не се знае в чужбина. Трябва да има повече промоция на нашите продукти навън – като цяло. Много чужди фирми казват, че българските зеленчуци и плодове са много по-вкусни и качествени, а в същото време масово се внася пипер от Македония, например, за да се преработва и за прясна консумация, вместо да се стимулират българските производители, които не са малко. 
 
- Как решихте да се занимавате със земеделие?
- Родителите ми са агрономи, те се занимават със земеделие.  Моята професия е съвсем различна. Но имахме собствени земи и решихме със съпруга ми, вместо да ги даваме под наем за рента, да опитаме сами да обработваме земята и то с нещо различно от житни култури. 
 
- Кое е най-голямото предизвикателство, с което се сблъсквате?
- С работната ръка има голям и сложен проблем. Трудно се намират работници, трудно е транспортирането до полетата. Купихме дори автобус, с който ги транспортираме и ги събираме от селата. Отделно от тази година, заради проблема с работниците,  с наши средства, защото ни отрязаха от проект, по който кандидатствахме, купихме малинокомбайн. Струва 300 000 лв. Ако може да се редуцира работната ръка, нещата ще вървят много по-добре, но за съжаление ягодата не може да бъде брана по друг начин, освен ръчно. Пиперът също. 
 
- Кои са най-ценните уроци, които научихте от практиката? 
- Всичко трябва да се прави с повече механизация. И другото е, че трябва наистина да се предлага качествена продукция, което ние винаги се стремим да правим. 
 
 
- Какви са наблюденията Ви върху агрообразованието у нас? Кадрите, които излизат от университетите, имат ли необходимата подготовка? 
- Много си зависи от хората, но последното поколение – завършилите през последните 5-6 години, не са с добро образование. Причината е, според мен, че нямат много практика. Дава им се една теория, те я имат в главата си, но на терен не могат да се справят. Обучението им е слабо от практическа гледна точка. В нашето стопанство агрономът е на около 40 години, т.е. той е завършил преди 15. Като сравня неговите знания с тези на млади агрономи – завършили преди година-две, които искаха да постъпят при нас на работа… Те не могат да се оправят с видовете плевели. До такава степен не са наясно, а камо ли вече да очакваш от този човек да следи едно растение, от което очакваш съответен добив. 
 
- Как се прави успешен агробизнес в България? 
- Със сигурност с много любов, с много желание и много търпение. Това е абсолютно задължително, защото наистина е необходимо. Разбира се, трябва и много добър мениджмънт. Трябва да имаш и търговски нюх, за да можеш да успяваш да направиш това, което искаш.