В една от най-южните точки на страната, в смолянското село Могилица, сред живописните пейзажи на Западните Родопи намираме 42-годишната Маргарита, която „върти“ дом и картофена нива, кара трактора и джипа, с който сама доставя чувалите с картофи до клиентите, не се плаши от тежък труд и дълъг работен ден.
Маргарита Найденова е картофопроизводител от 12 години. Обработва 160 дка. Освен картофи, в малки количества отглежда овес, смилянски боб и ливади за сено. Години наред се е справяла сама със семейната ферма, след като се налага съпругът ѝ да заработи в чужбина парите, нужни за модернизация на стопанството.
Смолянският регион е известен с картофите, тук те виреят много добре. Израснала съм на село, завърших в Пловдив и нямах намерение да се занимавам със земеделие, преди да срещна съпруга ми. Той беше работил в оранжерии в Първомай и е запален земеделец. Покрай него се запалих и аз. Решихме да отглеждаме картофи от сорта Агрия, който е много устойчив и не покълва. Трябват му 120 дена вегетация. Сеем го в края на април и го вадим през октомври. Сега имаме картофи, които не са кловили. Ранният картоф става на стафида, а този може да се запази цяло лято.
Не беше лесно. Имах голям ентусиазъм, но признавам, липсваше ми опит и в началото дори изпадах в забавни ситуации. Например първата година взехме семена от Ихтиман, много добре мина всичко – засадихме, отгледахме, извадихме, висок добив. В един момент се оказахме с много и чудесен картоф, но без пазар. Не бяхме помисили за това.
Седи си картофът, гледаме го... Ами сега?! На кого ще го продаваме?
Днес ми е забавно, тогава не беше. Почнаха едни търговци да се подиграват с нас - 15 стотинки беше най-високата цена, която ни дадоха. Мен това много ме мотивира и реших повече да не работя с търговци. Изкарах си визитни картички, направих мостри с малки чувалчета от по пет килограма и започнах да обикалям от заведение на заведение. Малко по малко се наложихме на пазара и не работим с прекупвачи.
Вече ни знаят хората. Имаме си редовни клиенти, които ни имат доверие. Зареждаме и в Пампорово, доставяме на заведения и столови. Някои си предплащат за цялото лято, за да имат гарантирана наличност. Ние им го съхраняваме и го доставяме по места. Аз го правя с джипа. Обхванали сме много обекти в региона.
Изплаших се какво ще стане, когато дойде пандемията. Имахме останали още около 20 тона. Една приятелка има склад за зеленчуци, тя ми помогна. Но от БАБХ също бяха много загрижени за нас, за нашите продукти, ангажираха се да ни търсят и пазар. Получих имейл и от голяма търговска верига, но засега не съм предвидила да работим с тях. Нещата вече се успокоиха и имам добри надежди за тази година.
Единствената ни голяма трудност е с наемането на земите. Тук е високопланински район, населението е застаряващо. Няма манталитет за оправяне на земите. На един имот може да има 100 наследника, страх ги е хората да си отдават земята под наем.
Имаме много "чертожници", които само чертаят, но нищо не произвеждат, а взимат имоти.
Натоварва ме и документацията. Не обичам да се занимавам с бумащини, а понякога има много такива.
Когато започнахме, ползвахме чужда техника, приятел ни помагаше. Наложи се мъжът ми да замине като международен шофьор в чужбина, за да събере пари за техника за модернизация на стопанството.
Сега вече работим със собствена техника. Това много ни улеснява, особено мен, защото предимно аз се занимавам с производството.
Останах сама да стопанисвам дом и ниви. Качвам се на трактора и почвам. Сама си ора, пръскам, вадя, товаря, разтоварвам, сортирам, доставям. С времето това си каза думата, вече започнаха да ме болят костите. Един ден казах на мъжа ми, че трябва да се върне, ако иска да има жена. Сега той е тук, 10 години го нямаше. Беше трудно и за двама ни.
Той поне, за разлика от много други мъже, си признава, че има силна жена, която върти бизнеса. Аз също уважавам неговите усилия, за да успеем. Вече имаме всичко нужно за по-лесна работа и продължаваме, не се отказваме. На мен земеделието ми харесва въпреки всичко.
Това, че нямаш шеф. Нямаш контакт с хора, интриги... Самичък си с природата. Сливаш се с нея. Това е хармония въпреки тежкия физически труд. Хората се озлобиха, всеки гледа да те клъцне нещо, а така, когато си излезеш сред природата, се зареждаш положително.
По-добре да съм на къра, отколкото да отида да внеса един документ. Това повече ме изморява.
Не го карам детето въобще да идва. Ако иска, давам ѝ нещо по-леко. Това е тежко за жена. Аз го избрах, но това е моето. Дъщеря ни сега е в 10 клас и иска да учи ветеринарна медицина. Тя много обича животните, нека следва своя път.
ВИЖТЕ ОЩЕ:
Дамите в селското стопанство: Сиана Тончева
Дамите в селското стопанство: Ели Шербан
;void(0);){kind=link}