Анна Мирчева е завършила Стопанска академия “Д. А. Ценов” в Свищов, магистър по “Стопански и Финансов контрол”. След като започва да работи в туризма сменя посоката и дълги години е част от екипа на една от най-големите цигарени фабрики в България. От 2015-а година работи в Националната асоциация на тютюнопроизводителите - 2010 (НАТ-2010).
През 2021 бе назначена за главен секретар на Министерството на земеделието през двата мандата на служебния министър проф. Христо Бозуков.
Как животът Ви свърза със селското стопанство?
- Целият трудов стаж на баща ми премина в структури и институции на българското земеделие. От малка имам спомени от опитни станции, полета и институти. Там преминаваха част от летните ми ваканции. Години по-късно съдбата ме срещна отново със земеделието, но вече като експерт и администратор.
Като част от браншова организация, смятате ли, че времето за закон, който да уреди правилата за тези организации е подходящо в момента?
Да. Това е едно от най-съществените и спешни неща за сектора. Определено и тази реформа е закъсняла във времето. Смятам, че с нея ще се създадат предпоставки за концентрация на браншовите позиции, а от там да се подобри процеса за вземане на работещи и оптимални решения. Надявам се с постигане на по-конкретна легитимност на организациите, това да означава едно – постигане на високи и благоприятни резултати в полза на българските фермерите.
Бяхте главен секретар на министерството на земеделието по време на управлението на служебния кабинет на проф. Христо Бозуков. Какво, според Вас, е необходимо да се промени в работата на администрацията, за да работи по-ефективно?
- Виждам администрацията като гарант при изработката и прилагането на адекватни механизми за управление в земеделието. Считам, че като такъв, при постигане на подобна амбициозна цел, администрацията трябва да разполага и непрекъснато да подобрява моделите си с обществени консултации и партньорство с всички заинтересовани страни.
Това е дълъг процес, който, за да бъде осъществен, най-важното е подсигуряване на експертен екип и то на много високо ниво.
Каква е ситуацията в Сектор “Тютюн” и има ли бъдеще в този отрасъл?
- Както всички отрасли в българското земеделие и сектор “Тютюн” фукнционира в условия на пазарна икономика. Т.е. развитието му зависи от заобикалящата го конюнктура – на национално, балканско, европейско и международно ниво. Накратко, българските тютюнопроизводители работят в жестока конкуренция с колегите си от съседните на България държави (Турция, Република Северна Македония, Гърция и Сърбия). В ЕС са принудени да се съобразяват с конкурентните производства на Италия, Полша, Испания, Унгария, Хърватия и Албания. Много често страдат от дъмпингов внос на тютюн от Африка, Азия и Южна Америка.
Единственото им “оръжие” срещу това е производството на качествена тютюнева суровина. Тук основната роля на браншовата асоциация в която работя е постоянно да апелираме към фермерите, да прилагат най-добрите земеделски практики и професионализъм за постигане на високи нива на качество.
Допълнително, рестрикциите от Рамкова конвенция за контрол на тютюна на Световна здравна организация и Директива за тютюневите изделия на ЕС поставят тютюнопроизводството в ЕС и това в България в неравнопоставено положение спрямо производствата в трети страни от други континенти.
Всичко това води до ежегодно намаляване на броя тютюнопроизводители, площи с тютюн и обеми на производства. За жалост по-скоро съм скептична за бъдещето на българското тютюнопроизводство.
Как си представяте българското селско стопанство след 10 години?
- Аз съм оптимист и вярвам, че въпреки големите предизвикателства пред българското земеделие, сектора ще успее да намери верния път така, както е успявал и през годините на други по-големи кризи. Вярвам, че бъдещото му развитие следва да бъде в посока на изграждане на структури, които да бъдат устойчиви и да съумеят да поставят земеделието на правилното му място в силно конкурентната пазарна среда която наблюдаваме в наши дни.
Държавата, разбира се, трябва да партнира, но целите за постигане на реални търговски измерения, качество и възвращаемост следва да идват от сектора. За това, както споменах, са необходими работещи структури.
Силно се надявам, че след 10 години ще можем да се похвалим с подобни измерения на развитие на цялото земеделие в България.