Чумата по дребните преживни животни (Ovine rinderpest, Peste des petits ruminants (PPR)) е високопатогенна инфекциозна болест по овцете и козите, характеризираща се с висока смъртност.

Важно е да се знае, че от тази зараза не боледуват хора.

Заболяването е регистрирано за пръв път през 1942 г. в Кот д'Ивоар, а по-късно и в съседните Гана, Того, Бенин и Нигерия.

Заболяването е разпространено в страни от Африка, намиращи се в района, заключен между Тропика на рака и Екватора, а така също и в Египет и Близкия изток.

Първоначално в Европа болестта е регистрирана в огнища в турската част на Тракия, в непосредствена близост до България.

В България първите случаи на болестта са констатирани през юни 2018 г. в ямболското село Воден, където са открити три нейни огнища. Заразата във Воден е и първият потвърден случай на болестта на територията на Европейския съюз.

През тази година съседните страни – Гърция и Румъния бяха особено силно засегнати и множество животни бяха регистритрани със заболяването.

Вирусът, причиняващ чумата по дребните преживни животни, принадлежи към групата на Парамиксовирусите. Той е близък в антигенно отношение с този, причиняващ чума по говедата, гана по кучетата и вирусите на морбили при хората и водните бозайници. В генетично отношение щамовете на вируса са организирани в четири групи – три в Африка и един в Азия.

Вирусът е чувствителен на алкохол, етер и повечето дезинфектанти, стабилен е при pH 4.0 – 10.0. Устойчив е на замразяване, а при температура от 60 °C за 60 минути. 

Най-чувствителни към вируса са овцете и козите. Заболяването се проявява и при диви видове чифтокопитни бозайници. 

При експериментални условия е установено, че боледуват и американски видове като Вирджински елен. Говеда, биволи, камили и свине боледуват безсимптомно и са предимно носители на заболяването. 

Животните се заразяват при пряк контакт с болни. Най-честият начин за заразяване е посредством вдишване на вируса по аерогенен път. Изпражненията, секретите от носа и очите са богати на вируси и приемането на храна и вода, замърсени с тях, е също възможен начин на заразяване. В Африка заболяването се характеризира и със сезонност. Проявява се с пик през дъждовния и сухия сезон.

Инкубационният период е в рамките на 3 до 7 дена. Заболяването започва с внезапна треска, като температурата достига до 40-41 °C.

Засегнатите животни са депресирани и сънливи, козината им е настръхнала. От очите, носа и устата започва да изтича бистър секрет, който в резултат на вторична инфекция по-късно става по-гъст и жълт.

Лигавицата на устата и очите се зачервява силно. Появява се епителна некроза под формата на малки точки до по-големи размери в областта на венците, устните, вътрешната повърхност на бузите и горната повърхност на езика. Некротичните области нарастват на брой и размер и се съединяват. Устната лигавица става бледа и покрита с отлюспени мъртви клетки, образуващи сиреновидна маса, съдържаща се в устата. Често устните се подуват и уголемяват, напукват се и се покриват със струпеи.

Два дена след етапа на треска се проявяват признаци на диария. При по-леки случаи на протичане тя може да не се прояви. 

Засегнатите животни дишат учестено, тежко болните животни имат трудно и шумно дишане и мека болезнена кашлица. Кашлицата е признак на възникналата пневмония. Заболяването продължава с дехидратация на организма и последваща смърт 7 до 10 дни след появата на клинични признаци. Малка част от заболелите животни оздравяват след продължителен период на възстановяване.

Заболяването протича в свръхостра, остра и подостра до хронична инфекция. Свръхострата форма се наблюдава предимно при кози. При острото протичане на болестта се проявяват повечето от гореописаните признаци. Бременните заболели животни абортират. 

Диагнозата се основава на данните от епизоотологичното проучване, клиничните признаци, патологоанатомичните изменения, данни от лабораторните изследвания и диференциалната диагноза.

С лабораторната диагностика се цели доказване на наличието на вирус в заразеното животно или наличието на антитела в резултат на контакта на организма с вируса.

Няма сигурно лечение на болестта. Възможно е използването на антибиотици с цел избягване на вторичната инфекция.

За избягване на разпространението на заболяването е нужен строг контрол при придвижването на животни, унищожаване на болните и дезинфекция.

Според научни статии аерозолното разпространение на вируса, високата заболяемост и изключително високата смъртност са причина вирусът да е причислен към тези, които биха могли да се използват като биологично оръжие.