През последните месеци цените на храните в страните от Балканите бележат сериозен ръст, провокирайки протести и обществено недоволство в някои държави. В същото време, земеделските производители продължават да получават ниски доходи, което изостря социално-икономическите неравенства в сектора.

Поскъпването на храните и реакциите на потребителите

В редица балкански страни гражданите изразяват недоволство срещу високите цени на основните хранителни продукти. В Хърватия, Косово, Черна гора, Босна и Херцеговина, Гърция и Северна Македония през последните седмици се проведоха протести срещу инфлацията, спекулативните надценки на храните и липсата на контрол върху цените. Потребителите се оплакват, че въпреки официалните данни за спад на инфлацията, цените в магазините остават високи.

Интересно е, че в България, въпреки отчетливото поскъпване на основните продукти, няма масови протести или силно изразено недоволство.

Трябва да отбележим, че имаме осезаема липса на организирана потребителска култура. В България рядко се наблюдават граждански протести по икономически въпроси. Помните големите протести срещу цените на електроенергията през 2013 година... може би това е един от последните по-масови протести срещу цените на каквото и да. 

За съжаление имаме и ниско доверие в институциите. Просто хората не вярват, че протестите ще доведат до реални промени.

А и фокусът върху другите проблеми като политическата нестабилност и други социални теми често изместват вниманието от икономическите трудности.

Земеделските производители и ниските им доходи

Паралелно с високите цени в магазините, земеделските производители в България и региона на Балканите се сблъскват с проблема на ниските изкупни цени. Често продукцията им се продава на цени, които едва покриват разходите за производство, докато крайните потребители плащат многократно по-високи суми в търговските вериги.

Тук важен фактор е силната роля на прекупвачите и търговските вериги. Истината е, че производителите рядко имат пряк достъп до пазара и са зависими от посредници, които диктуват цените.

Друг проблем остава и вносът на евтина продукция от трети страни, а и немалка роля играят вътреобщностните доставки в рамките на ЕС. В България и региона се внасят големи количества евтини хранителни продукти, които конкурират местното производство.

Растящите разходи за торове, горива и труд също са огромен фактор, който не може да бъде заобиколен. Себестойността на производството се увеличава, но изкупните цени не растат със същия темп.

Има ли възможни решения?

За да се реши този дисбаланс между високи потребителски цени и ниски доходи на производителите, могат да се предприемат някои съвсем логични стъпки. 

Ако има повече директни продажби в хранително-вкусовия сегмент, би било добре. Развитието на фермерски пазари, онлайн платформи и кооперативи може да позволи на производителите да продават продукцията си на по-добри цени.

Ако има повече регулация на надценките, би било добре. Държавите могат да въведат мерки за ограничаване на спекулативните печалби на големите търговски вериги.

Ако има повече стимули за местното производство, би било добре. Насърчаване на късите вериги на доставка и повече подкрепа за малките стопанства е положителен механизъм за подобряване на бизнес средата за земеделските производители.

Ако има повишаване на потребителската осведоменост, би било добре. Когато хората осъзнаят откъде идват храните им и как функционира ценовата верига, те биха могли да оказват по-голям натиск за справедливи цени.

Балканите са изправени пред парадокс – храните са скъпи за потребителите, но фермерите печелят малко. Липсата на масово недоволство в България може да се дължи на социални и икономически фактори, но проблемите в сектора остават. Без реформи в земеделската политика и регулация на надценките, дисбалансът ще продължи да се задълбочава.