Българското сиво говедо е стара примитивна порода, произлязла от типа (Bos primigenius). Типът е бил много разпространен по нашите земи, като Иванов (1959) доказва, че до края на 16 век дивото говедо все още е обитавало българските територии. От анализите на Данов(1947) племената обитавали земите от Малашево и Пиянец до Осоговската планина и средното поречие на р. Струма са били прочути ловци на диви говеда, които укротявали и вероятно опитомявали. Автора изказва мнение, че тук някъде трябва да е бил и единият от доместикационните центрове на типа в Югоизточна Европа. В исторически аспект преносът на животни от други райони е имал по-скоро епизодичен характер. Много по-вероятно е нашите най-стари породи да са възникнали на наша земя, отколкото да са пренесени от далечни краища.

Категорични изводи за произхода на Местното сиво говедо не са правени. Едно виждане за одомашняване в района на Балканския полуостров, както и хилядолетното отглеждане на тези животни при едни и същи условия, по-лесно може да обясни почти невероятната им издръжливост към неблагоприятните фактори.

Според краниологични изследвания Местното сиво говедо е произлязло от кръстосване с късорогото Bos taurus Brachiceros и дългорогото Bos taurus primigenius. То е с комбинирана продуктивност за работа, месо и мляко, с неголям ръст, притежава плътна и здрава костна система, стегната, дееспособна мускулатура и здрави сухожилия.

Сивото искърско говедо е отродие на Местното сиво говедо. Сивото искърско говедо се е оформило в района, обхващащ долините на реките Искър, Вит, Осъм и Росица. Наличието на по-голяма влага и по-богати почви са осигурявали по-добра фуражна база, която съчетана със системен отбор и подбор са позволили създаването на един по-едър и по-млечен тип в сравнение с Местното сиво говедо.

Ранните публикации по говедовъдство имат предимно описателен характер. Задълбочени проучвания са проведени главно върху Искърското говедо. Местното сиво говедо през този период не е спирало вниманието на изследователите и развъждането му в чисто състояние, не е било обект на изследване. По-късни задълбочени изследвания (Иванов 1977; Захариев 1982) дават характеристика за нивото на продуктивност на Местното сиво говедо и някои биологични показатели.

Външни породни признаци на Българско сиво говедо

Тяло: дребно, късо, със сравнително сухи форми.

Глава: средно голяма, продълговата, съразмерна на тялото. Челото е право или леко вдлъбнато между очните орбити. Очите са средно големи, черни, живи. Ушите са неголеми, подвижни. От вътрешната страна са силно окосмени от дълги косми, които излизат няколко сантиметра навън. При Искърските крави тази окосменост не е така добре изразена. Кожата от вътрешната страна е бледожълтеникава и мазна. Носното огледало е черно, обрасло в периферната си част от дълги и редки косми. Муцуната е нежна с добре изразени ноздри. Рогата са с правилна вилообразна форма. Изключения не се срещат. Те са светли (сиво-бели) с черен връх. Рогата на биците са по-дебели, по-къси, странично растящи.

Шия: средно дълга, правилна, добре свързана с трупа. По предната й част има добре оформена кожна гънка (гердан). При биците шията е силно замускулена и при изправено положение придава внушителен вид на главата.

Гръбна линия: права и без недостатъци. Отделните части холка, гръб, поясница и крупа са здраво свързани и сравнително добре замускулени. Това се дължи на интензивното движение на животните през всички сезони на годината.

Гръден кош: дълбоки и умерено широки. Кравите се отличават с добре развит и съразмерен гръден кош. Срещат се и по-висококраки крави, но това обикновено се дължи на рано заплождане на юници, които впоследствие са изостанали в развитието си.

Крупа: недостатъчно развита в ширина и подчертано заострена назад.

Крайници: Показател, на който се е обръщало особено внимание, тъй като до скоро сивите говеда са били използвани за работни животни. Крайниците са здрави, правилно поставени. Те са с добре развити стави и здрави сухожилия. Местното говедо има лека, бърза и свободна крачка. Сивите крави тичат в характерен бърз тръс. Копитата са малки и прибрани. Метакарпалните и метатарзалните кости са по-изправени.

Виме: с по-тънка, мека и еластична кожа, обрасла с редки и нежни косми. Средно по големина, с еднакви по размер и форма цицки. Млечните признаци не са силно изразени.

Кожа: средно дебела, еластична. Пигментирана е тъмно и само в областта на вимето, млечното огледало и между предните крака е оцветена в бледо жълтеникаво. Опашка: тънка, дълга и завършва с кичур от дълги, тъмно пигментирани косми.

Космена покривка: сива с нюанси от по-тъмно до по-светло. Рядко се срещат крави с жълтеникав оттенък. Около очите има черни петна, подчертани по-добре от долната страна.

Участие в породообразувателен процес

Като майчина основа за създаване на Българското кафяво говедо. Посредством поглъщателно и възпроизводително кръстосване с бици от Монтафонската порода, внос от Швейцария е създадена комбинирана порода от месо-млечен тип. Породата е апробирана и призната през 60-те години.

Като майчина основа за създаване на различни типове месодайни говеда. Теоретично обосновани и експериментирани са две развъдни схеми за създаване на специализирано месодаино говедовъдство в района на Сакар планина. Посредством двуетапни схеми на кръстосване са създадени хибридни майчини форми притежаващи издръжливостта и здравите крайници на Местното сиво говедо и високата продуктивност на специализираните месодайни породи говеда, съответно Херефорд и Шароле.

Ареали

Основният ареал, където все още се отглежда Местното сиво говедо е района на планините Странджа и Сакар, а отделни животни от Сивото Искърско говедо е възможно да бъдат открити по поречията на реките Искър, Вит, Осъм и Росица.

Последните сведения за породата са от периода 1992-1994, когато във връзка с реформата в селското стопанство, беше раздадено поголовието на частни стопани, като дялово участие при възстановяване на собствеността.