Преди години отидохме на море, на бунгала в Созопол. Яка ком

Преди години отидохме на море, на бунгала в Созопол. Яка компания, мацки, пиене, никакъв контрол. Една вечер след як запой с домашна ракия, незнайно защо ни се дояде мед. От другата страна на пътя имаше пчелин. Оформихме здрава група и потеглихме. От петимата в групата, никой хал хабер си нямаше къде точно се крие медът и ха-ха да се върнем, но другите щяха да ни скъсат от бъзик.

– Вижте, пичове - предложи Ванката. Да вдигнем кошерчето и право в бунгалото, там на светло ще решим какво да правим.

А нощта тъмна, като в кучешки гъз. Но кошерите боядисани в жълто, бързо се ориентирахме.

– Ей този! - спря се Ванката.

– Що? - питам аз.

– 'Щото е най-голям! Като крадем, поне да е най-големият.

Правилно. Грабнахме го. И в този момент ни се нахвърли един дребен, но трътлест помияр. Лае та се къса и току налита към краката ни. Разстоянието до бунгалото го взехме само на заден. Четирима носехме кошера, а петият се занимаваше с песа. Щом кучето го ухапеше три пъти, се прехвърляше при носачите и друг го сменяше. Пропадахме в някакви канали, спъвахме се в коренища и най-накрая изподрани и нахапани, стигнахме бунгалото. Всички наддадоха тържествуващ рев и млъкнаха.

Ванката се плесна по челото и рече:
– Копелета, донесли сме къщичката на кучето...