Петьо и Владимир Петрови са едни от най-големите зърнопроизводители във Видинския край, но любовта към родното място –с. Ново село и желанието им да има работа за местните хора ги правят и лозари, и винари.
„През 2019 година ни се отдаде възможност да закупим местната винарна, която беше докарана до фалит и разруха от предишните собственици. Решихме да я възобновим, за да има поминък в селото и да произведем виното, което преди е било с много добро качество“, споделя Петьо Петров за Агри.БГ.
След като са се уволнили от казармата, двамата братя се захващат със зърнопроизводство и вече повече от 30 години развиват този бизнес. „От тогава до 2007 г. нямаше проекти, нямаше субсидии и беше много трудно. След като навлязаха, участвахме по няколко и успяхме да възобновим нашето стопанство с нови машини“, споделя още фермерът.
Земята, която обработва е 30 000 декара, отглежда основно пшеница, царевица, слънчоглед, рапица. Работната ръка и в този край на България е най-големият проблем, с който се сблъскват земеделците.
Двамата братя са истински „Спасители в лозята“, тъй като са избрали да инвестират във винопроизводство в труден момент за сектора и се опитват да върнат славата на новоселската гъмза.
Избата в Ново село е построена във военните години от 1939 до 1946 година. Тя е изградена с доброволен труд на всички новоселяни, по образец на южнофренските изби. След 1951 година се национализира от държавата, увеличава се производството, правят нови крила на избата, докато се стигне до разрухата през 1989 година и нов собственик, но не е попаднала в добри ръце, става ясно от думите на Петров.
След като купуват избата от приватизационен фонд, който я довежда преди това до разруха, братята решават да засадят и нови лозя.
„,Това е голямо предизвикателство, защото, за да започнете да връщате инвестициите си, тази изба трябва поне 10 години да работи – за да ни опознае пазарът, да станем известни. Иначе вината добре ги правим и се харесват. Но пазарът е много труден“, разказва още Петьо Петров.
Засега основните пазари на новоселската гъмза са във Видинска, Монтанска, Плевенска и малко Софийска област, но намерението е да се изгради дистрибуторска мрежа.
„Трябва да разчитаме най-много на българските сортове, защото с тях ще сме познати и ще бъдем по-различни от другите, но те са по-трудни за работа особено Гъмзата. Трудно се гледа, трудно се прави вино. Другият български сорт Дунавския лазур той също е много добър“, казва още земеделецът, който се надява да предаде един ден работата във винарната на сина си и племенника си, които учат тънкостите на винопроизводството в Университета по хранителни технологии в Пловдив.
;void(0);){kind=link}
0 КОМЕНТАРА