Основното, което младите хора дават на родителите си, е енергия. В един момент, когато човек направи определена възраст, той е натрупал много опит и рутина, но липсва енергията. И когато има млад човек наоколо, който да даде енергията, нещата се получават, споделя за Агри.БГ зърнопроизводителят Илия Проданов.

Гледайте още: Земеделието не е професия, а начин на живот

Началото на семейното стопанство в общините Бургас и Камено е поставено през 1993 г. от неговия баща Янчо Проданов. От 200 дка тогава днес площите са увеличени на 12 000 дка. 

„Това е може би оптималният вариант за едно семейно стопанство, за да успяваме да извършим дейностите навреме, да постигаме необходимото качество и да имаме едни добри приходи, за да се издържаме и да инвестираме”, смята Проданов. 

Той прекарва в компанията на баща си изключително много време, особено в периода между 12-ата и 20-ата си годишнина. 

„Бях с него всеки ден. Без значение какво прави – дали е на трактора, с колата на полето или на двора. Дори нищо да не ми казва директно на мен. От самата обстановка съм научил толкова много неща, та затова в момента ми е толкова лесно”, казва Илия. 

Другата млада движеща сила идва от брата Георги, който се занимава основно с обработките на почвата, сеитби, торене. С машините изцяло той се е захванал.

„С брат ми се разбираме, когато не говорим за работа. Дойде ли време да говорим за работа, нямате си на идея какво е да взимаме решение тримата с баща ми. Всеки има собствено мнение и виждане. И най-лошото идва, когато сме взели грешно решение, защото връщаме лентата назад, за да се види кой го е взел. И тогава започва най-големият цирк, ама няма как”, шегува се младият фермер. 

Когато го питаме за най-яркия му спомен на полето, Илия се замисли. Явно са много, но един все пак изплува най-ярко.

„Когато бях 17-годишен ни напуснаха и двамата механизатори наведнъж. Баща ми беше много ядосан, че останахме без хора, а аз бях суперщастлив, защото той нямаше избор да не ми даде да карам трактора. Тогава тъкмо дойде чисто нова машина, която си остана за мен. Нищо че работих по 18 часа на ден, чувствах се много добре”, с усмивка и живец в очите си спомня Илия.